Автор: petq0505
Дата: 23-11-12 13:35
С всеки изминат ден все повече се убеждавам, че хората, които обичаме, са само наши отражения – подобното привлича подобно и открива подобието си в околния свят
. А другият човек е само повод за изява на любовта, която носим в себе си – не той предизвиква любов в нас, а само събужда любовта ни към нас самите – към себе си, отразен в другия. Когато обичаме другия, обичаме го заради това, в което си приличаме – определяме го като сродна душа и виждаме наистина с очите на любовта – тоест, само подобието. Ти си като мен, ние сме еднакви, ние сме сродни души, дали не сме едно… Има безброй сентенции за любовта, половината от които на тема “Обичам начина, по който ме караш да се чувствам”.
Любовта към другия човек всъщност се оказва любов към себе си – чрез другия човек ние започваме да се харесваме, да се обичаме, да чувстваме удовлетворение от себе си. Подобно на любовта усещане е вдъхновението – то привидно се пробужда от някаква нова дейност, която просто ни грабва и ни отнася, изпадаме в състояние на безвремие, на самодостатъчност, на висше щастие, когато се занимаваме с нещо, което ни харесва. Такова чувство може да предизвика всеки човек, всяко живо същество, всяко занимание, на практика всичко в света – стига човек да има “рецептори” за него.
Истинско откритие за човека обаче е същото това състояние на висше щастие, което го спохожда… без никакъв повод. Едва тогава човекът разбира, че състоянието на любов принадлежи на него, а не се внася отвън, от някой друг или нещо друго. В такъв момент разбрах защо хората, които наричаме Учители, не са зависими от други хора, от вещи, от дейности – именно защото те са постигнали това състояние на наистина безусловна любов. Те нямат необходимост от никой и нищо, за да пробужда любовта в тях – умеят сами да я пробуждат. Намерили са източника в себе си.
Любовта побеждава всичко – човек в името на любовта, в името на запазването на това състояние на висше щастие, е готов да преодолее страховете си, да се бори с недостатъците си, да промени принципите си – на практика, готов е на всичко, което е по силите му. Любовта е разменната монета – в замяна на тази висша енергия се изисква малко усилие, малко работа в полза на душата. Ако в другия човек ни привличат собствените ни качества, които харесваме, то у него не харесваме именно онова, което остава в сянка при самите нас – качествата, от които душата желае да се освободи. Това е цената на любовта – освобождаването на душата от един ненужен за нея товар. Какъв е той, можем лесно да разберем чрез човека, който обичаме.
Срещу тази цена обаче получаваме много повече. Когато обичаме – в това високо-енергийно състояние, светът наистина се разтваря за нас и всичко става възможно. С каквото и да се захване човек, то се реализира по магически начин. Притокът на енергия, радостта, вдъхновението изпращат човека на “седмото небе”. Светът става различен. За някои хора той винаги е такъв. Тоест, любовта, която се пробужда в човека, винаги е дар от Бога и му позволява да живее с щастието толкова дълго, колкото може да го задържи. Дотогава, докато не пожелае да запази на всяка цена това щастие завинаги, докато не се опита насила да впримчи другия човек или вдъхновението си (което е и краят на любовта).
Защо свършва любовта? Аз мисля, че не свършва, а се трансформира в друга любов, с едно стъпалце по-висока, когато си изпълни задачата. Любовта ни променя и следващият човек, който ще я пробуди отново в нас, ще съответства на новото ни състояние. Затова и всяка следваща любов е по-силна, по-хармонична и всеки следващ човек в живота ни все повече се доближава до истинската ни същност. В този смисъл, ако съществува “любов за цял живот”, тя трябва да е между хора, които се променят хармонично, всеки за себе си и двойката като цяло. Факт е обаче, че при повечето двойки любовта изчезва, а оковите на брака променят окованите насилствено и не особено хармонично… и това е път.
|
|
Станете почитател на ЗаДома във Facebook
